[ Alex Pettyfer ]
Chapter One:
И М Е
Понастоящем се подвизавам под името Аксел Сен Клер.
Chapter Two:
Г О Д И Н И
Двадесет и три физически, но всъщност съм древен като греха.
Chapter Three:
Х А Р А К Т Е Р
Oh momma I'm in fear for my life from the long arm of the law
Lawman has put an end to my running and I'm so far from my home
Lawman has put an end to my running and I'm so far from my home
Арфи, облачета и “Ave Maria”, хаха.
Не е смешно.
Никак даже. Въпреки, че всички, които ме познават биха казали, че аз разказвам най-смешните вицове и моят черен хумор обижда много хора, на мен не ми е смешно. Всъщност, така крия мъките и терзанията си, крия колко жалък съм всъщност. Остроумие, надменност, черен сарказъм, задължителната презрителна усмивка – всичко това е просто маска. Рядко показвам истинската си природа и през вековете, за мой ужас, осъзнах, че не мога да бъда истински лош. Тоест, не мога да бъда лош и наистина да го чувствам. Когато нараня някой (а това се случва доста често), мен ме боли повече от него, но не го показвам, а продължавам да се преструвам на невменяемо копеле, на което не му пука за нищо и никой. Има моменти, в които се паля много лесно и моменти, в които нищо не е в състояние да ме ядоса. Има моменти, в които съм способен да разбия носа на някой и моменти, в които наистина не ми пука какво става около мен. Има моменти в които съм като котка и моменти, в които съм като куче. От черно на бяло. От една крайност на друга. Приятелството ми е чуждо понятие и откакто ми затръшнаха вратите на Рая под носа, съм вълк единак.
Черната овца.
Отстъпник.
Беглец.
Актьор, който с умелата си игра успя да накара хората да го мразят. Мним престъпник, от който всички се боят и бягат, а всъщност не знаят, че една прегръдка би стопила целият леден затвор, в който е попаднало сърцето му.
Не знаят. Едва ли и някой ще узнае. Ако това някога се случи... Е, аз ще съм тук и ще чакам.
Oh momma I can hear you a'crying you're so scared and all alone
Hangman is comin' down from the gallows and I don't have very long...
Hangman is comin' down from the gallows and I don't have very long...
Chapter Four:
И С Т О Р И Я
Living in a fantasy but it's way too far
But this kind of loneliness is way too hard
But this kind of loneliness is way too hard
Всички истории започват от началото. От пролога, от първата глава. Моята история обаче... Тя започва от края. От епилога.
Обиколих целия свят. Бях навсякъде... по няколко пъти. Срещнах много хора (и не само), участвах в много исторически събития, чух хиляди истории, станах част от милиони съдби и промених още два пъти по толкова. За добро или за лошо, бях странник където и да отидех. Никое кътче в този малък свят не успя да ме накара да го нарека „дом”. Никой човек от всичките не можа да ме накара да погледна на човешката раса с добро око. За мен хората са един убийствено смешен и печален провал, с който, за съжаление, живея вече от милиони години. Това е моето наказание, задето така пропилях това, което имах и разочаровах всички.
Защото в Рая нещата за ангелите не стоят така, както си мислите. Там, също както на земята, има йерархия – ангелите са най-отдолу, по-нагоре от тях са архангелите, архонтите и така нататък до херувимите и серафимите. Последните вече са най-големите, най-силните и най-сияйните. Аз бях един чин под тях – бях херувим. А колкото по-нагоре стоиш, толкова по-голяма е и отговорността.
И аз бях безотговорен.
Защото се влюбих.
В човешка жена.
Което ме навежда на мисълта... Любовта грешка ли е?
Ако е грешка, всичко би си дошло на мястото – смъртта на моята любима (която почина в... инцидент, а?...), прокуждането ми от Рая, ограничаването на способностите ми, безкрайното проклятие, всичко... Когато паднах, в продължение на векове Луцифер ми се присмиваше, защото малко преди той да падне, аз се отказах да го последвам, казвайки му: „Никога няма да падна.”. В онзи момент той само се усмихна.
Никога... хм.
После разбрах какво се бе случило. Разбрах, че проклетникът бе пратил това момиче, за да ми даде урок върху произнасянето на думичката „никога”. Всичко това е било нагласено, било е подъл капан, в който аз, глупакът, се хванах. Оказа се, че любовта не е грешка, нито грях, нито нещо лошо... Любовта е просто относително понятие.
След като любимата ми умря в (както би казал Хорейшио) съмнителни обстоятелства и аз бях изгонен от горе, не можех да си намеря място. Скитах по света, участвах в много войни... Живях и сред дивите племена, и сред руската аристокрация; и сред селяните, и сред царете... Бях всичко, видях всичко и честно да си кажа... Това „всичко” е доста тясно и ограничено нещо.
Светът не е това, което си мислите.
I've been wandering, feeling all alone
I lost my direction and I lost my home...
I lost my direction and I lost my home...
Chapter Five:
В Ъ Н Ш Е Н В И Д
Напълно не вписвайки се в клишираните човешки представи за детективите, аз имам чуплива светло руса коса, която мени оттенъците си според светлината, и акварелно сини очи. Кожата ми е бледа и изчистена. Може да се каже, че съм от високите „баскетболни” типове с мускули и силни ръце и по принцип човек рядко може да ме види облечен официално или по-консервативно. Тениска или раздърпана риза, избелели дънки, кецове „Конвърс”, ретро слънчеви очила, леко набола брада и цигара в устата. Това е моят стил.
Chapter Six:
Д О П Ъ Л Н И Т Е Л Н О
Уно: Карам стар черен Додж Чарджър от 1969, който обожавам и пазя като крилете си.
Дос: Слушам предимно класически рок и съм като ходеща енциклопедия със заглавие „Всичко за класическите рок групи и техните членове”.
Трес: Живея в каравана и никога през живота си не съм се задържал на едно място повече от месец, но понастоящем съм се заселил в Лондон, тъй като се оказа, че там животът е доста интересен.
Куатро: Владея английски, иврит, латински, немски, испански, френски и санскрит, но немският си ми остава любимият език.
Chapter Seven:
В И Д
Ангел ;; Consulting Detective
