Балтазар

Сам Калалучи
познат като
Балтазар
28
Престъпник

12 Септември 2004
- По дяволите, искам това описание! Кога ще е готов? Да не би „Мона Лиза” да рисувате?! – гневеше се детективът. А служителите му, по-горки от всякога, тичаха наоколо, запретнали ръкави.
Описанието! Готово ли е?
Изгуби ли го?
Ужас!
Мъж с черни плътни очила и голямо черно палто мина зад детектива. Без дори да го познава, го хвана за ръка и поведе някъде из коридорите на студената сграда.
- Няма от какво да се притеснявате, господин Роу. Сигурен съм, че екипът ми ще е готов след броени минути. – продължи преди детектива да успее да се обади. – А дотогава защо не изчакаме във вашия кабинет? Все ще има какво да обсъдим, не мислите ли? Чудесно! След вас. – отвори вратата на малкия офис, докато чакаше изненадата от лицето на Роу да премине.
Той влезе, огледа набързо непознатия в профил и зае обичайното си място на креслото срещу бюрото. Но дори това не го спря да шари из този... какъв беше? Екипът му? Да ни бе да беше някой от разследващите? Или...? Забелязал погледа му и сякаш прочел мислите му, непознатият се усмихна дружелюбно.
- Аз съм син на Барнел. Познавате го, вярвам. – как да не го познаваше? Та той беше шефът на отдел „Разследвания”. За проверка ли беше изпратил това момче? Баща му, въпреки че заемаше главния пост, абсолютно нищо не разбираше от тази работа. Дано поне синът му имаше малко нюх в нещата.
- Какво мога да направя за вас? – изгубил вече интерес, Роу се обърна към документите на бюрото си.
- Радвам се, че попитахте. – отново тази усмивка. Ах! Да не би в университета модел да е бил? Нищо чудно с тази визия. – От известно време се занимавам със случая „Кеплър”, въпреки че окото ми е хванал... – наведе се напред и тихо добави: - Балтазар!
- Ама вие сериозно ли? – засмя се детективът с известна нотка на гордост. Да, той беше най-запознат със случая. Може би и единствения (с изключение на шефа, разбира се), който имаше достъп до засекретената информация. Приведе се също напред, следвайки примера на младия Барнел и заговори на глас: - Повярвайте ми, не бихте искали да си цапате ръцете с този престъпник. Ако изобщо така мога да го нарека.
- Защо?
- Той е... мой случай от отдавна и няма да ви лъжа – един от най-трудните, на които съм попадал. Има и друга страна, разбира се, тази на зрител, вашата. Разбирам заинтересуваността ви. Трогваща е. Но не бих могъл да ви споделя нищо по случая.
- Ами инцидента преди две седмици? Всеки в отдела за това говори? Намерихте ли отпечатъците вече?
Може би беше заради поста, който заемаше баща му или заради онази усмивка, но Роу не издържа и се поддаде на изкушението с няколко прости думички:
- Отпечатъци нямаше. Но очевидец – да. Съвсем скоро ще имам портретната му характеристика. А от там нататък едва ли ще ние толкова трудно да го хванем.
Изведнъж вратата се отвори с „гръм и трясък” и оттам задъхан се показа полицай със зачервеняло от бягането лице. Той подаде лист хартия на Роу. А той на свой ред изпадна в транс. Погледна документа, а след това – синът на шефа. Хартия – сина на шефа. Отново. И отново. Възможно ли бе?


25 Септември 2005
- Спокойно, господин Роу! Властите преследват господин Калалучи от без очилатото му лице до не татуирания му глезен!
- Мразя го този английски дявол, Джеймс.- оплакваше се детективът. Отпусна се назад и заговори, сякаш повече на себе си, отколкото на шофьора. – Знаеш ли от колко време го преследвам? От почти... пет години. А напредък – почти никакъв.
- Винаги съм се питал какво му е на този.
- Познавам го. Много добре при това .Но на този въпрос не бих могъл да ти отговоря. Поне не и точно формулирано. Работата е там, че всички карти са на масата, а постоянно откривам, че ми липсват асаци. Виждаш ли, знам цялата му биография. Наложи ми се наизуст да я преговарям в продължение на седмици. Мога да ти кажа, че е отраснал в малко английско градче край крайбрежието, че няма баща, че сестра му е умряла едва на 7 години. Знам, че някъде там има семейство. Дъщеря доколкото се сещам. Би трябвало вече да е навършила годинка. – обърна се развеселен към шофьора. – Познавам съпругата му. Всъщност и ти я познаваш. Крейс? Лора Крейс?
- О, да. Спомням си. И тя ли е майката на момичето?
- Предполагам. Защо й е да ме лъже? Но видя ли, че и тя изчезна. Успя да я измъкне от системата. Но както и да е, ще продължа нататък, а ако се сетя още нещо за Крейс ще ти кажа допълнително. Та, доколкото ми е известно Калалучи започва с продажба на марихуана. После хероин и така докато просто няма значение какво носи в торбата, стига това да слага хляба на масата. Семейството му не е било от най-заможните. Тогава е на 17. Една година след като става пълнолетен убива за първи път. Бях първи на мястото на престъплението. Така си и спечелих случая за по-нататък. Често ни казвам, Джеймс, по-ужасяваща гледка не съм виждал! А на стената срещу жертвите стоеше подписа му „Балтазар”, изписан с кръвта. – детективът потръпна. – След това провинение дойде периода му на веселие. Удари на банки и казина основно. Постоянно получавахме оплаквания на нови и нови места. Силите му нямаха свършване. До миналата година когато пак уби. Знаеш подробностите, мисля.
- Да, известни са ми. – кимна положително шофьора, гледайки напред към пътя. Калалучи? Хм!


13 Февруари 2008
Огледалото се беше изпотило от топлата вода. Той мина с кърпата по повърхността му и въздъхна уморено. Банята не му беше подействала толкова освежаващо, колкото предполагаше, че ще бъде.
- Идваш ли? – чу се женски глас зад вратата.
- След малко. – отвърна, проверявайки ключалката. Все още заключено.
Обърна се към огледалото. Пак него.

Остави ме намира!
Знаеш, че няма да го направя, нали Сам?
Не сега! Тя е в другата стая. Нека да е след малко. Да се приготвя и излизаме.
Не! Омръзна ми да чакам! Като изпълним поръчката, тогава ще се забавляваш с куклата. Сега няма да си губим времето с нея.

Хвърли кърпата настрани и бързо започна да се облича. След като беше готов отново погледна огледалото, където беше този друг „аз”.

Тръгваме ли?
Към края и обратно!

Одобрен (: