Младата жена усети болката и разбра,че денят е настъпил.Макар докторите да казваха,че има още цели два месеца докато щъркелът ги навести.
-Джордж-повика тъмнокосият и той се обърна плавно
Притеснението бе единствената емоция, която се изписа на бледото му чело.Вятърът изпъна стените на шатрата и остави хладната си целувка върху младата двойка.Джордж пристъпи няколко крачки напред и хвана ръката на жена си.Трябваше да повика лека.Ала бе твърде късно,а и това да работищ в цирка си имаше своите отражения.Местеха се постоянно.От град на град изнасяйки представление ,след представление.Случваше се отвреме на време да дойде някой издокаран служител от общината и да им каже да се изнесат.И те го правеха.Свеждаха безпомощно глави и започваха да прибират шатрите.
Джордж и Елизабет се бяха запознали така.В цирка.Родителите им работеха там и се предполагаше ,че и те ще наследят занаята.Тя бе акробатка на въже , а той дресираше лъвове.Прекараха детството си заедно и един ден се влюбиха.Надянаха халките и само месец по-късно Елизабет донесе новината на Джордж.Малък насредник на рода .
Ала тъмнокосият се опасяваше,че не може да осигури на жена си подходящи условия, за да отгледа детето им.Този номадски живот си имаше отражения.
Часовете минаваха, а Елизабет ставаше все по-слаба.Накрая нощта бе разцепена от бебешкия плач.Джордж пое детето в ръце и целият бе завладян от едно неподправено чувство на радост.
23 април 2002 година Берлин, Германия
Малката Аная обичаше да се разхожда измежду редовете на трибуните.Успяваше да задигне някой и друг пакет с пуканки или някой захарно петле.Макар баща и да твърдеше,че това си еедин вид кражба..Не,че тя обръщаше особено внимание на думите на стареца си.
-Хайде Ани, твой ред е.
Момичето дръпна кадифеата завеса, служеща за преграда между арената и гримьорните.На масата под прозореца стоеше тя.Цигулката му.или нейният номер.Пое я нежно в ръце и излезе на арената.Музиката се разля из цялата шатра, а публиката остана онемяла.Целият този талант бе загадка.Аная не бе вземала нито уроци, нито пък някой в семейството свиреше.Един ден просто бе взела цигулката и пръстите и сякаш сами нацелиха правилните струни.Оттогава това се превърна в нейния номер.Да ходи по въже, да жонглира с тигани...определено не и се отдаваше.
18 август 2011 Париж , Франция
Днес момичето навършваше деветнадесет години.И циркът отново бе на път.Тазвечершното представление щеше да е в Париж.Красив град, но не и за емигрантите.Момичето подаде глава през завесите и звуците на възторжена радост достигнаха до ушите и.Поредното предтавление.Смръщи чело.Първоначално обичаше цирка.Бе израснала с други като нея, но винаги бе особнячката , на която трябва да зададеш въпроса поне три пъти , за да ти отговори.Ала бе трудно да се фокусира Годините минаваха и шарените щатри и миризмата на захаросани ябълки започнаха да я отвращавят.Искаше да се почувства нормална.Искаше да разбере какво е поне веднъж да остане без да се чуди кога ще дойдат даначните да ги изгонят.
-Хайде Ан-гласът на Джордж отново я извади от мислите и
Маргарет взе цигулката сякаш бе нещо чупливо.После се отправи към арената и музиката отново изпълни цялата шатра.Единствено одобрителни възклицания се чуваха тук -там измежду публиката.
И после всичко свърши.Песента прекъсна и алудисментите изместиха мелодията.Ная сведе глава и се поклони машинално. После се върна зад кадифената завеса, ала там вече ячакаше някой.Костюмиран мъж на средна възраст с тъмни и топли очи и леко прошарена коса, който и подаде ръка.
-Здравей Ани, името ми е Джером.
Минаха няколко часа и след един доста странен разговор последва въпросът.
-Искаш ли да оставиш цирка и да получиш образование?
-Ами родителите ми...-момичето чувстваше устата си пресъхнала
-Ще можеш да ги виждаш когато си поискаш.Помисли си...
Още същата вечер Аная сабра багажа си.Набута всичките си вещи в един стар зелен куфар и сезае да пише писмо на родителите си.обясни им , че този жевот не е за нея.Каза им , че сега е щастлива.После се сбогува с арената и стените на шатрата, които толкова пъти бяха били негов слушател.
-Честит рожден ден,Ани-каза си тяпреди да се качи в колата на непознатия и да потегли към новия си живот.
Все още бе загатка за нея защо на мъжът му пукаше за образованието и перспективите и....
[
leighton meester
Лондон, Англия, наши дни
Празният коридор тънеше в мрак.Само светлината от няколкото фроуресцентни лампи се бореше всячески с тъмнината.Но и бе напълно достатъчна и за пореден път прелисти списанието, оставено върфу малката масичка в чакалнята.Ухиления до уши доберман на корицата изглеждаше твърде неестествено на фона на цялата тягоста обстановка.Очите му бяха широко отворени, издавайки намесата на фотошоп..А и кой уважаващ себе си доберман би се съгласил да позира за корица на лекарско списание?Бледа усмивка полази полицето на Аная при тая мисъл.За момент забрави защо трябваше да се откъсне от топлите прегръдки на пухеното легло и да се затътри към неособено приветливата сива фасада на малката клиника.Плетеница от пукнатини се спускаше зловщо от тавана, стигайки чак до изтърбушения на места паркет.Сивите завеси изглеждаха някак трагично.През отворения прозорец нахлуваха няколко лъча светлина, сякаш те самите не искаха да са там.Гланцираните страници на списанието продължиха да се сменят бързо под пръстите на момичето.Днес бе облечена нъпълно далеч от обичайния си стил.Дънките и бяха съвсем обикновени, с два джоба и крачоли, ала без безценната помощ от страна на тънкия колан, препасан през тях, отдавна щяха да са се свекли.Широкият плетен половер падаше свободно, разкривайки кожата на едното и рамо.Кецовете на краката и шляпаха при всяка крачка, ала поне позволяваха на пръстите и да си устроят купон.Тя въздъхна тежо и се опита да фокусира вниванието си върху нещо по-приятно.Опита се да забрави, че е насред клиника, опита се да игнорира четирите плаката върху всяка от злебоядисаните в бяло стени, до един гласящи „дарете кръв, спасете живот”.Опита се да игнорира дори миризмата на хлор, завладяла натежалия и без това въздух.
-Аная?-дребната сестра, навлечена най-вероятно против волята си в подобие на престилка, се изправи срещу металния безличен стол, в чийто прегръдки вече час нашата героиня се чудеше кога ли най-после ще приключи цялата тази история.Жената имаше черти на ястреб, а късоподстриганата и коса в стил „затворнически надзирател” явно бе отдавна не бе имала контакти с боя, защото няколко бели кичури, издайнически крещяха на околните, че е надхвърлила заветните петдесет.-Доктор Стоун ще ви приеме.
Аная въвдъхна мислено и си припомни миловидното изражение на баща си, очите му обрамчени от малки бръчици, мекият му тембър, правещ гласът му да звучи напевно и думите, които повтаряше по-често от собственото си име „Ани, страхливците не проумяват колко красив е живота”.Споменът сякаш и вдъхна куража, от който се нуждаеше.изправи се бавно и се усмихна на сестрата.Тръгна по тесния коридор, а стените сякаш бяха решили, че днес е идеалния ден да вземат първата си среща.Ръката и се стрелна към шията, завъртя се по бледата кожа, а оловната тежест в краката и я накара да забави малко темпото си.Осъзнала това, сестрата се обърна рязко, а ястребовите и черти се изкривиха в неприкрита загриженост.
-Добре ли сте?-гласът и глъхнеше в безмерна тишина
Аная протегна ръка към перваза на близкия прозорец, а пръстите и се впиха в студения камък.Тялото и трепереше, ала всичко замря тъй бързо, както бе и дошло.Кимна машинално, а от простото движение главата и се завъртя със скороста на въртележка.
Вратата на кабинета се отвори, а аромата на хлор бе пъти по-силен от този в чакалнята.Очите на доктор Стоун изгледаха Аная изпод очилата, а нашата героиня бе напълно наясно, че няма да излезе здрава от сградата.
-Седни Ани.
Минутите се точеха безжабостно.Времето бе едно от малкото неща срещу които човек бе безсилен.Колкото и да се самозаблуждавахме, никой учен, никоя машина, не можеше да спре тази велика сила, диктуваща всяко едно наше действие.Гласът на доктор Стоун бе равен.Не трепна, когато и съобщи, че няма да доживее да види внуците си..Не трепна дори когато и съобщи, че шансът да види собствените си дца е нищожен.Не трепна дори, когато по страните на Аня пропълзяха първите солени сълзи.
-Разбирам.-това бе единственото, което каза момичето.Не се сещаше за нищо по-подходящо.Все пак нямаше листа със стандартни и изтъркани реплики, които хората използваха, щом разберяха, че умират.
Отказа всякакви лечения.Знаеше, че с това само ще удължи мъките си..Вместо това прецени, че ще изживее малкото и останало време пълноценно.Спря да закусва с плодове, спря да тича сутрин.усети блаженството на това да се успиш, на това да се напиеш, на това да живееш на ръба.За болестта не каза на никого.Нито на майка си, въртяща шайбата всяка сутрин, нито на баща си, притеснен до уши за малкото си и единствено момиче.
И така в ежедневието и се намърда един и същи монотонен режим.Бяло хапче, жълто хапче, зелено веднъж седмично, синьо против страничните ефекти от жълтото, блезо лилаво, защото зеленото и синьото си взаимодействаха и още едно бяло, защото бе алергчна към бледо лилавото.
В един момент вече не издържа и престана..Не вземаше нищо, гледаше с презрение аптеките.Продължи да живее така сякаш няма да има утре.Защото не бе сигурна, че ще се събуди.Не бе сигурна, че тялото и ще издържи.
